Живях в чужбина и като повечето наивници, реших да се върна, защото вярвах, че нещата тук са вече по европейски. Кво обаче става, наистина не разбирам? Няма да разказвам как живея сега...просто не мога да се обясня ежедневните проблеми, които ме блъскат отвсякъде, като пътуващ в претъпкан трамвай в София човек. Чета почти всичко, макар да разбирам, че е безмислено. Дори моите приятели вече ми се подиграват другарски и ми напомниха онзи стар виц за българските вестници опреди 20 години... Имам страхова невроза от сутрешните блокове, където журналистки, с вечерен грим, започват с усмивка да съобщават за убийства, смърт, бедност...обикновено на някой от познатите диалекти.
Не мисля, че още дълго ще издържа тук. Мога още утре да си тръгна с облекчение, но ще ми е мъчно за различни малки подробности, като например, старият център на София, който винаги съм обичал. Ще ми липсвате и вие, умни и чувствителни блогъри!

уреди си живота!
Ти и оттам ще ни четеш !
Знаеш ли? Първо трябва да оцелеем !
Това започва да ми се струва все по- невъзможно!
Някои приятели,които познават моя оптимистичен характер , ми се чудят и мислят , че съм в депресия!
Не съм в депресия!
Но не съм безразлична към бедите на хората!
Да се смееш сега е равносилно на пир повреме на чума!
Аз не съм от циниците!
Поздрав за теб!

В България не само музиката е чалга...а и животът ни!